Хани, на 21 години: “Преди две години войната в страната ни принуди семейството ми да се премести в Ливан. От Сирия донесох дипломата за завършена гимназия, както и спомени за щастливи времена, приятели и веселби, за уютния ни дом, за моето детство и училище.

Липсва ми да излизам с приятели, липсва ми усмивката на майка всяка сутрин. Липсва съученикът, който ме чакаше 15 минути, за да отидем заедно на училище в Сирия. Липсва ми писането на ново стихотворение и спестяването на пари за поредна книга! Нося спомени за себе си като Хани – момчето, изпълнено с мечти и амбиции, които бяха почти осъществени, преди войната да ги разтърси из основи.

Ако можете да видите какво има в главата ми! Ще намерите писател, работещ върху пети вариант на книга за миналото му, озаглавена „Надежда“. Може да ме видите как танцувам под тиктакането на часовник – мъчение, ако сте свикнали с мелодиите на Файруз и Франк Синатра. Ще намерите шахматна дъска с фигури, умрели от скука. Там ще намерите мен.“

Hany holds his most precious possession – his high school diploma certificates. "These are my life, they are my future. I left everything behind in Syria, but not these," says the young man, seen her at the entrance to his current home in Lebanon. (c) UNHCR / A. McConnell / 2014

Hany’s brother Ashraf loves to run around the settlement. But his family says he is also scared by loud noises and still seems traumatized by the memories of Syria. (c) UNHCR / A. McConnell / 2014

Hany takes a “selfie” photo on a mobile phone of himself and Ashraf in the family shelter in the Bekaa Valley. “The mobile has become my best friend. I spend hours and hours with it. I use it for writing and reading and communication,” says Hany. He says it links him to people around the world and helps occupy his time. (c) UNHCR / A. McConnell / 2014

Хани е на 21 години. Той е бежанец от долината Бекаа. Преди войната Хани е живял за момента. Бил е рапър, свирил е в училищна група и мечтал за университета. В спокойната област Хомс, от спалнята си в построената от баща му къща, той се взирал в едно дърво и пишел стихотворения.

Брат му Ашраф е роден в деня, когато започва сирийският конфликт – 15 март 2011 г. Само 20 дни по-късно насилието достига техния квартал. Падат бомби, прозорците им звънтят. „Година и половина не излизахме от къщата“, спомня си майката на Хани. „Натъпквахме се в една стая и там спяхме, там се хранихме.“ Останали, докато ужасът застигнал тяхното семейство – леля, чичо и племенник били намерени мъртви в домовете си с прерязани гърла. Това било капката, с която чашата преляла.

След като семейството бяга, къщата им е ограбена и опожарена. Хани донася със себе си само едно – гимназиалната диплома и ръкописите. „Те са моят живот, моето бъдеще. Оставих всичко в Сирия, но не и тях.“ Хани се е върнал към поезията, за да надвие еднообразието. „Правя го, за да изразя емоциите си“, казва той.

Бежанци. Обикновени хора, живеещи в необикновени времена. Споделете техните истории.