Историята на Махер Семак
Махер Семак държи снимки на двете си деца, за които казва, че са най-ценното му притежание. Не ги е виждал от година. Снимка на Георги Кожухаров
Махер Семак казва, че е имал хубав живот в Сирия. 36-годишният, пълен с посивяващя коса мъж, си спомня за любимата му жена, двете му деца и стабилната работа с тъжна усмивка. Войната е променила всичко това. Международният хотел, където той е бил управител на изискан ресторант, затваря врати след като потокът на туристи спира. След това започват и бойните действия. Бягството на Махер от Сирия се превръща в низ от неочаквани събития, които го разделят от семейството му и го запращат в България. „ Нямам си никого“, казва днес тихо Махер, който има проблеми със съня и прекарва повечето си време в страници с арабска поезия във Facebook.
Първата спирка на семейството след Алепо е Египет. Ислямистката организация „Мюсюлмански братя“ по това време е най-влиятелната политическа сила и сирийските бежанци са посрещани с отворени обятия. „Съседите бяха много приветливи, всички ни поздравяваха на улицата“, спомня си Махер за крайбрежния град Александрия. Двете му деца – момче и момиче тръгват на училище. Но всичко се промени бързо след военният преврат в Египет през юли 2013. Преследването на „Мюсюлмански братя“ засяга и бежанците от Сирия, смятани за техни сътрудници. Страхувайки се, Махер отвежда семейството си до близкия град Бенгази в съседна Либия.
Скоро след пристигането си, той бързо разбира, че това не е спасението, което търси .“ Съпругата ми е от Молдова и дъщеря ни е руса. Тя привличаше твърде много внимание по улиците и се страхувах да я пусна навън сама“, разказва Махер. След няколко седмици в Либия, Семак и семейството му отново стягат багажа си. Непрекъснатото местене обаче изчерпва всичките им спестявания. „ Казах на жена ми да се върне обратно у дома и да вземе децата. Аз ще се опитам да намеря работа и да и пратя пари“, обяснява Махер. На летището в Истанбул те се сбогуват и разделят.
Махер не успява да си намери работа в Турция и решава да пробва късмета си в Европа. През есента на 2013 г. той пресича границата с България, където прекарва 6 месеца в бежанския лагер в Харманли. Молбата му за убежище бива одобрена и той получава хуманитарен статут в България. Сега живее с няколко приятели от центъра в малък провинциален град и чака да получи паспорта си. След това се надява, че ще може да продължи към Западна Европа. „ Ако не успея, ще се върна в Сирия. Липсва ми всичко толкова много. Аз съм съвсем сам тук. Съвсем сам.“
Красимир Янков
Журналист
