Семейството на Мохамед от Алепо
Повече от две години, с моята съпруга и четирите ни деца оцелявахме в гражданската война на Сирия. Една вечер танкове и снайперисти навлязоха в палестинския ни бежански лагер в град Алепо. Изведъж бяхме принудени да избягаме. Успяхме да вземем само личните си карти.Лагерът бе унищожен. 60 мъже и жени бяха убити само от снайперистите. Домът ми бе разрушен, а железарията ми изгорена до основи.
Тръгнахме към Турция, там потърсихме закрила за няколко месеца. За жалост, успях да намеря само работа без договор, която не стигаше, за да издържам семейството си. Така през октомври 2013, решихме да продължим, този път към страна от Евтропейския съюз.
Бях чул, че България приема търсещи закрила от Сирия и не беше трудно да намерим човек, който да ни заведе до там. Тръгнахме с кола от Одрин и платихме по 500 долара на човек, за да ни закарат до границата. Когато наближихме гора, каналджията ни каза да слезем от колата и ни посочи пътя с ръка. Вървяхме 9 часа пеш, преди да стигнем границата, скоро след това видяхме българско село.
Едно семейство ни прие, докато чакахме полицията да дойде. Дадоха ни кафе и чай, нахраниха децата. Първият ми спомен от България е доброто отношение на това семейство. Обаче, няколко часа по-късно, бяхме преместени в Елхово, където ни принудиха да спим на земята в препълнен с хора физкултурен салон. На всеки четири дни ни местиха в различни центрове, всичките бяха претъпкани, мръсни, студени и нямаше достатъчно храна.
Много неща се промениха през последните седем месеца, откакто пристигнахме. Условията са много по-добри, има доктори, бани и топла храна. Наскоро получихме и статут.
Сега се подготвям за бъдещето, без да съм сигурен какво ни чака, но съм благодарен за това, че със семейството ми сме заедно и в безопасност. Винаги мога да отворя нов магазин, или да купя къща, но нямаше да имам нищо, ако семейството ми не беше с мен.
Борис Чеширков
ВКБООН България